Blog

Що е то?

Тя е малка черна животинка,
скита от градинка на градинка.
Недовижда, ала всичко чува
и тунели рови – да пътува.
Къщичката й е под земята,
а коминчето й – сред тревата.
Сетихте се, дечица,
че се казва… (къртица)

Що е то?

Тръгнала е бабка с кокалена шапка –
крета без тояжка и с душа юнашка
ще качи баира, без дори да спира.
Дълго е живяла, пък е срамежлива –
пипнеш ли я, цяла в шапката се скрива.
Не преде с вретенце, нито носи хурка,
че е много стара баба…
(костенурка)

Що е то?

Майстор с ножица червена
крачи в нивата зелена.
С ножицата силно трака –
жабчето от страх разплака!
Този майстор дългокрак,
чак от юг пристигнал пак,
как ли се нарича, как? (щъркел)

Що е то?

Тя игрива е и мила,
и на нашата кобила
май е първа братовчедка,
нищо, че вълшебна четка
е рисувала райета
по гърбината й клета,
та да я обърква всеки
с пешеходните пътеки. (зебра)

Що е то?

Крие се в тревата,
гуши се в листата –
мъничка, червена,
с точки украсена.
Среща се на всяка стъпка.
Да е гъбка, не е гъбка.(калинка)

Що е то?

Денем в листака заспива –
дребна и сива.
Нощем блещука в полето,
мами детето.
Малка е като трошичка,
златна е като звездичка.
Ти позна – под сивата качулка
крие се свенливата …(светулка)

автор: Мая Дългъчева

Как две обущета си откриха крачета

– Вижте ги тези шушулки
с оплетените вързулки…
Кой ще ги купи, горкичките… –
присмиваха им се всичките.
Тъгуваха двете братлета
и мечтаеха за нечии палави крачета.
– Слушай братленце, тука
всеки се пука от скука –
рече обувчето дясно.
Лявото кимна:
– Ясно! Да избягаме от магазина
и да заминем в чужбина!
Речено-сторено – изтопуркаха на земята
и туп-туп – тихичко се промъкнаха през вратата…
Вървяха, вървяха, през улици и тротоари,
край токчета, гуменки и галоши сбръчкани, стари,
край пантофки момичешки и кецове на момчета,
но нийде не срещнаха чифт боси крачета.
Най-накрая
решиха да хванат трамвая.
Пътуваха чааак до ей там, където
се ширваше вече полето…
Насред полето едно зайче бяло
с топка се бе заиграло.
– Яяяя, какви обувчици леки –
тъкмо за моите лапички меки! –
Зайко си рече. – Е, сега вече
топката до насита ще ритам,
без да си боцкам в трънака петите!
И скача, и рита, и вкарва голове,
додето двете обувчета нови
заприличаха на мекици.
– Направи ни на терлици! –
лявото се ядоса.
– Нека си рита босо! –
дясното се изхлузи
и в тревата се потътрузи…
Избягаха двете братлета
от Зайовите крачета,
бродиха, скитаха из нивята,
додето пред тях изникна гората.
А пък в гората, момичета и момчета,
знаете – живеят мечета.
Едно от тях, с криви крачета,
жално въртеше очета –
лапите му бяха покрити със рани –
от камънаци и клечки издрани…
– Яяяя, добре сте дошли, обущета
при мечовите крачета! –
рече Мечо и мигом напъха лапи,
тъй, както си беше – бос, без чорапи.
– Ама че смрад! – дясното обувче кихна.
Лявото охна и криво се усмихна:
– И нокти… Кожата ми пробиват!
– Ох, тези обувки май страшно убиват! –
Мечо изпъшка и се ядоса. –
Май по-добре е да ходя бос, а?
– По-добре, по-добре! – обущетата рипнаха
и през тревите припнаха.
– И да си купиш чорапи!
– Да си измиеш мръсните лапи!
– А, и ноктите да си изрежеш,
че сякаш ни газиха таралежи!
…Избягаха двете братлета
от Мечовите крачета,
бродиха, скитаха из гората
додето видяха в далечината
едно малко селце да кротува.
– Ти чу ли туй, дето се чува? –
лявото дясното сбута
и му прошепна нечуто:
– Шшшш, чувам едно гласченце,
което е май… на детенце!
Хукнаха двечките като стрели
и спряха чак в първите махали.
Само че, вместо детенце,
грух-грух – ги посрещна прасенце.
Грух-грух-грух, те сега ви обух! –
грухна прасето и след малко до шията
обущетата газеха в калотията.
– Майчице! – дясното подсмръкна.
– Оттук не можем се измъкна…
– Така е – лявото джвакна. – Оттука
ще ставаме само, братле, за боклука…
– Сякаш сме скачали във комина…
– А бяхме тръгнали за чужбина…
В това време едно детенце с малки крачета
гонеше из двора врабчета….
– Ей, Грухчо, такива хубави обущета
не са, за да ги мърлят прасета! –
детенцето пръстче размаха.
Я да си шляпаш без тях, а?
… И обувките в ръцете му се озоваха.
Изчегърта калта от подметките полека,
избърса ги то с една гъбка мека,
изпра им вързулките, лъсна нослетата,
обу си чорапки и хоп! – на крачетата.
…И днес, ако чуете някой да тропа
тъй, че се чува чак до Европа,
да знаете – туй са онези малки
обувчета, смешни като залъгалки…
Тропат от радост в една детска градина,
без да се сещат дори за чужбина,
защото, момичета и момчета,
си намериха
най-добрите крачета!

Мая Дългъчева